13ти февруари. Неделя. Валя цяла вечер, продължава да вали и сега. Гледам безспирния танц на оголените клони, ръководени от загиващия зимен вятър. 13ти февруари. Неделя. Валя цяла вечер, вали и сега. Гледам, без да виждам, погледът ми е насочен навътре... навътре и назад. Носталгията е интересен феномен - минават дни, седмици, месеци, колелото на живота въртящо се и ние покрай него, заключени в безкраен танц до сетния час, трупайки всички тези спомени, всички тези чувства, всички тези моменти по прашните рафтове на паметта, а от носталгията, ни вест, ни вопъл. И един сив, облачен, незапомнящ се ден, тя нахлува обратно в съзнанието ти без дори да потропа по вратата, не, вратата бива отключена от най-тривиалното нещо, най-незначителното действие, било то мирисът на въздуха или ликът на човек, който познаваме, и дори преди да имаме миг време да осъзнаем, че отново сме в меланхоличните ѝ ласки, изведнъж ставаме далечен свидетел на собствения си живот, моменти застинали във времето, моменти, толкова забравени, че дори не ни е идвало наум да се запитаме дали сме ги забравили. И ето ни, зрители на собственото ни шоу с неочакван билет за първи ред, а действието на сцената се разгръща с пълна сила. Странно е, но не мога да се отърся от чувството, че наблюдавам нечий друг живот; нима не аз самият бях този, в който се взирам? Нима това не са моите родители, моите приятели, мои учители, съученици, лица познати и непознати? Лица, така изконно издълбани в мен, лица, така изконно мои? Кой е този чужденец и защо той претендира, че моят собствен калдаръм е негов, а аз не съм повече от просто свидетел? Не съм ли аз този, който е заровил пръсти в пясъка на плажа, този, който гледа през прозореца по време на дългия път, този, който потънал е в смях под тежката сянка на дърветата? Гледайки така назад, едва сега осъзнавам, че не странникът е обекта на моето съзерцание, а именно всички тези лица; тези лица и чувствата, които те са ме накарали да чувствам, тези лица и местата по този широк свят, вечно запазени в девствения си вид на някой рафт, някъде дълбото в спомените ми, тези лица и парещата болка заформяща се в гърдите ми, тези лица и буцата заседнала в гърлото ми, тези лица и тяхното необратимо чезнене... как е възможно те да умират, докато аз живея? 13 февруари. Цяла сутрин сипе се дъждът и танцуват оголените клони. И части от нас откъсват се и умират, незабелязано и необратимо, като сълзи под дъжда.